marti

Две хубави очи

2010-07-29T12:54:00.002+03:00

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те. . .
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!

Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.

Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли. . .
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Пейо Яворов

Колко си хубава

2010-07-29T12:44:00.002+03:00

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.

Христо Фотев

2010-06-29T22:13:00.002+03:00

Очите ти - лято, море и безумие,

веждите - сянка от птица над тях,

косите ти - пурпурен лъч от затоструние,

устните - пареща жажда за смях,

шията - лебедов зов от мълчание,

рамото - ручей сълзящ под снега,

ръцете ти - вятър поел към изгнание,

тихи мъгли с белокрила тъга...

Щастлив, а после нещастен

2010-06-29T22:09:00.002+03:00

Щастие, успехи и върхове,

а после разбити мечти

Достигане до съвършена красота,

а после да бъде платена всяка цена.

Щастлив, а после нещастен,

Обичан, обичащ, изоставен

Това е всичко, което

разпростира се от земята до небето.

22.05.2010 (събота)

За мечтите

2010-06-07T21:25:00.001+03:00

Всеки мечтае и мечтите на всеки са различни. Всеки обича да се пренася в своите мечти и те да го отвеждат някаде далеч от суровата действителност. Всеки мечтае, мечтае... и пак мечтае, и мечтае тайно, страхувайки се живота да не му отнеме единственото му останало на този свят нещо. Всеки мечтае скришом в интервала между ударите на съдбата. И понякога толкова се унася в своите мечти, че забравя да се събуди за следващия житейски удар... и край. Този удар е последен.

......

Животът ни е смачкал и вече сме достигналли дъното. Изгубили сме надежда дори и за нашата малка мечта. Изход няма. Не! Всъщност има. И той е да сложим ръка на поредния удар и да погледнем нагоре. Да се върнем в борбата, защото на дъното спасението не може да дойде от никъде. И сега сме загърбили своята мечта, вече имаме нова. Тя е далеч по-смела и величествена. И противно на всякаква логика трябва да вярваме, че тази голяма мечта ще се превърне в реалност, защото сме вложили в нея целия остатък от нашето изстрадано съществуване. Не сме оставили тази мечта да си бъде просто една обикновена мечта, която чакаме сякаш от самосебеси да се превърне в реалност. Ние сме направили от тази мечта цел на своя живот. Вложили сме в нея сила, любов... Борили сме се за нея със съдбата и със себе си. И рамките отново са тесни за мечтата, но нашата воля и желание чупят тези рамки и от тук по пътя нагоре, за нас и нашата мечта, няма да има граници. Мечтата ни ще осветява нашия път, защото единствения път, който тя познава, е този, към върха. И така тя ще ни доведе до спасението!

За нашите мечти рамките винаги са тесни, но това не означава, че са непреодолими. Защо да се отказваме? Защо да загърбим единственото ни скъпо нещо на този свят –мечтата, след като можем да се борим за нея, след като, смачкани от живота, можем да надигнем глава и отново да се хванем за нашата мечта, и вложили в нея всичко, да я превърнем в реалност! Рамки винаги ще има и те винаги ще са тесни, но ние трябва да сме по-силни от тях.

Съжаление

2010-06-07T21:11:00.003+03:00

Когато отделен си от своите мечти

и стоиш принуден отстрани

Когато случи се това, което си копнял

и бъде ти отнето - нима изпитваш жал?

Когато получил си всяко нещо тъй желано

и почти погледнал на нещата обиграно

Когато тъй щастлив си вече,

а в един единствен миг загубваш всичко...

Нима ще плачеш и ще бъдеш почти умрял

или ще се радваш на всеки, който нещо ти е дал?

Нима ще изпитваш съжаление,

че щастлив си стигнал до сегашното си положение?

В тоз момент не трябва ли да се запиташ

защо е нужно всичко да изпиташ

и няма ли да бъдеш безкрайно благодарен,

че си е струвало да бъдеш тъй жестоко от Съдбата ти ударен?

19.05.2010 (сряда)

Ако разбереш

2010-06-07T01:02:00.002+03:00

Ако разбереш каква съм

ще ме обичаш ли така?

Ако чуеш викам ли насън

ще искаш ли да си навън?

Ако виждаш смехът ми всеки ден

ще се замислиш ли какво е вътре в мен?

И ако откриеш тъмнината там,

където мислил си, че е смеха,

ще погледнеш ли отново ти насам?

Мислиш си познаваш истинската мен

това, което правя всеки ден

разчиташ всичките ми движения

и мислиш няма фалшиви положения.

За теб съм както винаги безгрешна

не съществува думата "безутешна"

толкова права и перфектна,

а дали представа ти не е поне мъничко дефектна?

Е, ако аз сега пред теб застана

и с мълчанието престана,

тогава ще видиш истинската ми същност -

Още ли си тук и ме слушаш, всъщност?

И ако тогава още продължаваш да ми вярваш

и за притеснението таено ми прощаваш,

значи си достоен мой приятел

на моето сърце - траен обитател.

15.05.2010 (събота)

Липсваш ми

2010-06-02T21:40:00.003+03:00

Липсваш ми

Това е истината неизказана

В сърцето си чувствам се наказана

И колко още ще трябва да търпя

Докато в сърцето си цялата ли изгоря?

Липсваш ми

Това е заливащата празнота

Душата раздираща се във викове на самота

И един въпрос не спира да ме задушава

"До кога" някой това ще разрешава?

Липсваш ми

До болка, до задух, до смърт

Борих се за теб безспирно - като кърт

От болка сега не искам да проглеждам

Вдън земя и болката и любовта със себе си отвеждам.

08.05.2010 (събота)

Върхове покорени

2010-05-14T16:04:00.002+03:00

Върхове покорени и усмивки толкова много

Сбъднати желания наредени едно след друго

Виждаш ме весела, добра и забавна

За всички останали усмивка готова да открадна.

През чуждите очи изглеждам щастлива

С поглед непрестанно игрива

Душата ми пее, танцува

щом с вас в ежедневието общува.

Но ти ме познаваш, това го знаем много добре

И усещаш как сърцето ми е готово да умре

Как сълзата напира в окото прикрита,

а болката зад усмивката умело е скрита.

Какво да направя - нима е залъгване

С живота си играем на голямо надлъгване

И цялото щастие е само поза една

Когато любовта е блудница добра.

08.05.2010 (събота)

Страх ме е

2010-05-14T15:57:00.002+03:00

Страх ме е, душата ми се е свила,

притеснение - дъбоко притаила.

Някой загаси светлината

не виждам по-надалеч от стената.

Знам, не трябва да мисля това,

винаги трябва да бъда готова

да те видя на вратата с усмивка

и да захвърля тази страхлива обвивка.

Винаги идва момента, в който

страхът се захваща за гърлото - мойто

и спирам да виждам усмивката - твойта.

А не е имало смисъл от страх,

никога не казвай "Дотука! Спрях!",

защото усмивката ти казва "Тебе видях!" :)

23.03.2010 /вторник/

Имам нужда

2010-05-14T15:52:00.003+03:00

Имам нужда от думичка една

неволно подадена приятелска ръка.

Колко съм единствена, уникална и добра

да чуя и да вдигна пак глава.

Погледът ми без да иска

пак добил е цвят мъгляв.

Волята ми сякаш спря да ме притиска

да не допускам притеснение и гняв.

Толкова ли много е това -

да ме изправиш отново на крака?

Имам нужда от думичка една

неволно подадена приятелска ръка.

23.03.2010 /вторник/

За празниците, семейството и приятелите - 2 част

2010-05-04T11:12:00.003+03:00

Мдам... празниците. Отново се задават. И аз отдалече съм започнала да ги мисля. Отново четири дъъълги дни, отново далече от ежедневието, отново всички си заминават... И това ме кара да имам лошо предчувствие. Поне този път не са от празниците с обичаите и традициите, та ще си спестя изкуственото им спазване и изпълняване на някакви фалшиви задължения. Тогава кое е това, което толкова много ме потиска... Отговорът се крие в това, че повечето ми приятели си заминават... и работата не е толкова в самото заминаване, колкото в прекарването със семействата им. И отново стигаме до въпроса със семейството. Завиждам им... като си представя семейната идилия, бягството от ежедневието, спасителния остров - описани в предишната ми публикация - и отново си пожелавам същото, което си пожелах и тогава...

За празниците, семейството и приятелите

2010-04-06T15:53:00.002+03:00

Какво се случва по празниците – тези големите – насъбират се няколко дена – дълги, преизпълнени с ядене и пиене, сплотяващи. Всеки си стяга багажа, зарязва работата, подготвя се още ден по-рано и хоп – вече е в колата и пътува към спасителния остров, който ще го извади от ежедневието. Тези дни се очаква да прекара със семейството си – това е специалното време, което му отделя, както и семейството на него. Не са се виждали седмица, две, месец. Семейството няма търпение детето им да се прибере, да му се нарадва, да го види и да сподели ценното време с него. Дни, време на уважение, радост и споделени разговори.

Това е, което се случва в семейството на приятелите ми. Поне видимо се случва. Най-малкото поне пътуването извън ежедневието е сто-процентово. Поне в моите очи изглежда така – отиват, виждат се, споделят и после (в края на тези празнични дни) отново се завръщат в собствения си свят – техният си свят на спокойствие и такъв, какъвто всеки си го е създал, за да живее живота, който иска.

Какво се случва по тези празници в моя свят ли – нищо по-различно от обикновените дни. Няма го острова, към който да отпътувам, няма го и спасителния свят, към който да се върна, а ги няма и приятелите, при които нещата са различни. От уважението, яденето и пиенето и сплотяването най-убедително звучи второто. За мен разликата с обикновените дни се изразява във вътрешното почитане – там то е най-истинно. Защото наяве всички традиции и обичаи са проформа. Защо да бъркам домашен козунак като мога да си го купя; защо да чакам събота да боядисвам яйца като сега имам време; защо да ходя на църква в 12 като ми се спи и защо ли да обикалям просташката квартална църква в тази навалица, а да отида до центъра ме мързи?!?!?!?! Всичко е едно голямо „трябва” – фалшиво изпълнено при това. И тези хора продължават да се залъгват, че правят нещата така, както им харесва. Ами, ако това е истина?! Ако наистина по този начин им харесва?! – Колко трагично! Защото на мен не ми харесва. Какво противоречие! И изпитвайки този дисонанс, чудейки се как може това да е моето семейство, най-тъжното идва, когато осъзная, че няма къде да избягам, за да се спася. А противопоставяйки се на този лъжлив образ, единствено изглеждам като странник, чудат човек.

И в този момент исках да не съм родена тук...

04.04.2010 (неделя) - Великден

Трите сита

2010-03-22T23:33:00.001+02:00

Сократ бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал:
- Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!
- Чакай малко – спрял го Сократ. – Преди да ми разкажеш, иска ми се да направя проверката с трите сита.
- Трите сита ли? – зачудил се човекът.
- Ами да – казал Сократ. – Преди да разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да определиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам „проверка с трите сита”. Първо е ситото на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш, е вярно?
- Не, просто чух другите да говорят...
- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е ситото на Добротата. Това, което ще ми разкажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?
- Ами не, напротив!
- Значи – продължил Сократ – искаш да ми разкажеш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито – на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?
- Хм... Всъщност – не особено.
- Тогава – заключил Сократ - ако това, което имаш да ми казваш, не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го казваш?

Цвете

2010-02-28T19:21:00.002+02:00

Край извора е разцъфтяла

крехка, нежна, бяла

от сутрешна роса покрита

в тревичките срамежливо скрита.

Слънчев лъч се прокрадва леко

край нея става топличко и меко.

Чуруликане на птичка тук се появява

и, виж ти, започва да се развиделява.

Изправя гордо стръкче нашта маргаритка малка

и денят усмихната посреща.

Ах, колко е красиво утрото в планината -

слънце, цвете, красота са винаги насреща.

29.02.2010 (неделя)

Малко размисли от тези дни

2010-02-03T00:16:00.002+02:00

Странно нещо е това живота! За пореден път стигаме до тази тема! С поредното си изумяване, завъртане на обстоятелствата и „всичко се връща”. Колко непредвидим изглежда, а всъщност логически последователен, ако схванеш логиката му и цикълът на завъртането му. Защото, както казах, всичко се връща и винаги има баланс. Това, което си дал, това ти се и връща; такова каквото си дал, такова си й получаваш. Има една строга последователност нa завършване на цикли, довършване на недовършеното или материализиране на мисли.

Извод: Ако внимателно следиш постъпките си, грешките си и баланса даване-получаване, можеш да схванеш какво те очаква и какво ти остава да изживееш, следователно какъв урок да получиш и докъде си стигнал с „разчистването на сметки”.

.......

Какво нещо е човешкият егоизъм?! Какъв шок е за едно алтруистично същество да му бъде показан от живота скритият егоизъм в него?! Още повече за нещо, абсолютно недопустимо да засегне собствения му егоизъм. Нещо, не толкова значимо и заслужаващо толкова дълбоки размисли. ... И последвалите въпроси „Защо, по дяволите, се проявява този мой забравен егоизъм точно в тази ситуация?”. ...

Голяма работа е това алчното човешко същество, ееей! Ако може всичко хубаво на този свят да е само за него! И отричайки нуждата си от него, и въпреки убедеността си, че не иска тези блага, когато му биват взети и дадени на някой друг, който ги желае, да му светне лампичката на егоизма и да си каже „Ама това можеше и да е мое, това можеше и аз да го имам! Нищо, че не го исках толкова, можеше да е за мен. Все пак нали „Колкото повече – толкова повече!”.

......

Любовта... за нея и фалшивите заместители! Фалшивият заместител си остава просто един фалшив заместител! Отиваш забавляваш се една вечер, втора вечер, готино ти е, ама на сутринта е друго. Като се събудиш, готиното вече не ти се струва толкова готино, да не кажа изобщо. Като отвориш очи искаш да видиш нещо друго!

2010-01-25T22:07:00.002+02:00

Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история.

Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл.

Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: „Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред”.

Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.

Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.

Подадох му очилата и му казах: „Тези са големи загубеняци. Остави ги.”

Той ме погледна и каза само: „Благодаря ти!”

Имаше огромна усмивка на лицето му. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.

Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!

Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: „Да”.

Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.

Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: „Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!” Той просто се разсмя и ми връчи половината.

През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.

* * *

През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.

Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.

Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.

Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: „Ей, умнико, ще се справиш!” Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: „Благодаря”.

Прокашля се и започна речта си.

„Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария”.

Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.

Погледна право към мен и леко се усмихна.

„За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи”.

Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.

Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.

Няма начало и край.

Вчерашният ден е история.

Утрешният ден е загадка.

Днешният ден е подарък.

Бъди доволна от себе си такава, каквато си. Нека тези познания станат част от теб и позволят на душата ти свободата да пееш, танцуваш, молиш и обичаш. Тя е до всеки и всички нас.

Дървото на промените

2010-01-20T23:59:00.002+02:00

Наех водопроводчик да ми помогне за възстановяването на стара ферма. Когато той тъкмо беше свършил трудния първи ден от работата, спукана гума му загуби още един час. Електрическата му бормашина не работеше и неговият стар еднотонен камион също отказа да работи. Докато го карах към тях, той седеше в гробно мълчание. После ме покани да се запозная със семейството му.

Тръгнахме към предната врата и мъжът се спря за малко до едно дръвче, като докосна върха на клоните с двете си ръце. Докато отваряше вратата, го видях да се променя пред очите ми. На неговото бледо лице грейна усмивка и той прегърна двете си деца и целуна жена си.

Малко по-късно ме изпращаше до колата. Ние преминахме покрай дървото и моето любопитство надделя. Попитах го за това, което видях да прави преди малко.

“О, това е моето дърво на проблемите – отговори той. – Знам, че не мога да спра да имам проблеми в работата, но едно нещо е сигурно – тези проблеми не принадлежат на моя дом, нито на жена ми и децата ми. Затова всяка вечер, когато се прибирам вкъщи, аз просто ги окачвам на това дърво и моля Бог да се погрижи за тях. После на сутринта отивам да си ги взема отново. Но знаеш ли, странното нещо е – и той се усмихна, – че когато дойда сутрин, проблемите не са толкова големи, колкото бяха, когато ги оставях предишния ден.”

Вятърът и Цветето

2010-01-20T11:34:00.001+02:00

Някога, някой е разказал следната история са страшната сила на любовта.

Веднъж Вятърът видял едно прекрасно Цвете и се влюбил в него. Докато нежно галил Цветето, то му отвръщало с още по-голяма любов. Но на Вятъра това му се сторило недостатъчно и решил: „Ако аз дам на Цветето цялата си мощ и сила, то ще ми отвърне с нещо още по-голямо!”. И дъхнал към Цветето с мощното дихание на своята любов.

Но Цветето не могло да понесе тази бурна любов и се пречупило. Вятърът се опитал да го вдигне и да го съживи, но не успял. Тогава утихнал и духнал към Цветето с нежното дихание на любовта, но то повяхвало пред очите му. Изкрещял тогава Вятърът: „Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се пречупи! Явно не си било способно да ми отвърнеш, а това означава, че не си ме обичало!”. Но Цветето нищо не отговорило. То било мъртво. А Вятърът останал сам.

Твоето дете

2010-01-05T16:01:00.001+02:00

Какво ще разкажеш един ден на децата си?

Как си се напивал като куче при всяка отворила се възможност на маса (или под маса)...

Как си купонясвал до ранни зори с куп жени, независимо с коя (и колко) точно какво си правил...

Как си се бил само и само, за да направиш някоя простотия или за да се „докажеш”...

Как твърдейки пред себе си, че знаеш какво искаш и кой си, в следващия момент си отивал и си правел нещо, точно обратното, на това, което твърдиш. И въпреки това, след това си продължавал да твърдиш, че имаш ясна позиция...

Как си изневерявал на приятелката си и след това си отивал при нея и си й казвал за пореден път колко я обичаш...

Как си наранявал нарочно хората, които те обичат...

КАК ще обясниш на децата си всичко това?

А мислиш ли, че си достоен за децата си, ако правиш всичко това? Все още...?

05.12.2009 (събота)

Агресивно

2010-01-05T15:49:00.001+02:00

Опита горчивия пай

на живота комичен.

Питаш се “няма ли край”

този разказ саркастичен.

Искаш да креснеш,

да викнеш, да треснеш.

Колко ли пъти проклинаш

таз жалка жестока пошлост... не веднаж...

Колко ли пъти си каза, че стига,

избяга, затри се и плака

далече да бъдеш от таз проклета интрига

да се облечеш... да не изпуснеш влака...

Но не можа, оказа се слаба,

за теб не съществуваше понятието слава.

Обърна се, върна се, клекна

и пред името на Любовта заекна.

Затова сега не се сърди –

със себе си горда бъди!

Ще страдаш, ще чупиш, ще мяташ,

но накрая няма да има нужда да бягаш.

13.04.2009 (понеделник)

2010-01-05T15:32:00.001+02:00

Чудя се изобщо чете ли някой този блог? И има ли смисъл да продължавам да пиша в него, като има фейсбук? Или точно затова продължавам да пиша – защото мислите ми остават скрити за повечето хора? Четете ли???

05.01.2010 (вторник)

2010-01-05T01:35:00.002+02:00

Колко е хубаво понякога да бъдеш пиян. Пиян дотолкова, че да си кажеш каквото трябва. Да водиш разговори, които иначе не водиш.

...

Съвсем наскоро четох в една от великите книги на един мой най-любим писател как всяко нещо трябва да се изчерпи докрай – ако ли не, ако не го довършиш докрай, ако цялата енергия не се изчерпи – то се връща при теб – и съвсем още по-скоро се убедих реално, че е така.

От тук идва обаче една чуденка – по тази логика значи и други неща ще се „завърнат”, за да бъдат довършени. Колко неща имам да чакам? Колко неща имам да довършвам? И като завърша всичко, ще изляза ли на чисто – и тогава ще настъпи времето да се сбъдне Моята Мечта – Моята Спечелена Справедлива Битка?!

...

Истината малко по-рано или малко по-късно винаги излиза наяве.

...

При толкова смесени чувства (всъщност не са толкова много – само две – гняв и желание, но толкова силни), как е възможно да продължаваш да искаш да се изправяш лице в лице с обекта предизвикващ ги? И кое е по-силното, кое е водещото – гнева или желанието? И как е възможно при наличието на гняв да желаеш, и обратното – при наличие на желание – да разрушиш?

Но си има правила в тази Вселена – Правилото на Истината и Правилото за Довършването.

04.01.2010 (понеделник)

Миг като вечност

2009-11-15T23:09:00.002+02:00

Още преди да те срещна в живота си, теб аз обичах,
в древни гравюри и улични фотоси, звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чакам.

Колко години без шум са сближавали двата маршрута,
колко причини в света са създавали тази минута,
нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени,
още преди да започне съдбата ми..., ти, ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти, ти ме възпираш,
моите кошмари и приказни сънища ти, ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина, в гняв, гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена, миг, миг като вечност.

/текст - Георги Константинов/

Нелепостите продължават

2009-07-02T23:44:00.002+03:00

Като ми е тръгнало, та... само за половин час откакто съм станала сутринта не мога да си намеря едни документи. А ми трябват за утре. От снощи ги търся. Обърнах си стаята наобратно и накрая, чак сега, когато вече измислях какви ли не варианти как да се сдобия с тях наново, изпаднаха почти най-отгоре от там, където попринцип трябваше да си стоят. Странно, нали?!
После изведнъж ей така от нищото ми се развали зарядното на телефона... а до вчера работеше. Точно сега?!
Слава Богу за днешния ден само толкова... после дойде, който трябваше и всичко се оправи. :)

02.07.2009 (четвъртък)

Ебаси скапания ден

2009-07-01T23:45:00.000+03:00

Ебаси скапания ден! Когато ти тръгне накриво и всичко върви наобратно. Първо те късат на изпит – хайде, не е чак толкова очудващо при положение, че не си учил, не разбираш нищо, а и дори когато учиш по този предмет, не схващаш абсолютно нищо. Поправка – октомври.
После започваш да товариш багажа в колата, защото ще пътуваш (в това число и клетката със заека). През това време се излива страхотен дъжд и естествено нямаш чадър; гладен си. Въпреки това си мислиш, че си успял най-накрая и остава само ти да влезнеш в колата. Но ключът се разпада в ръцете ти, докато си отключваш вратата да влезнеш. Някакси на прибежки от входа до колата след хилядния опит успяваш да я отвориш. Преди това обаче без да искаш изхвърляш чипа на автомобилния ключ в боклука и колата естествено не може да запали. Търсиш майстор, в това време изгризваш едни солети и един кроасан, връщаш се, ровиш в коша, сглобявате ключа и той ти казва, че все пак трябва да си извадиш нов, който струва 90 лева!!! През това време вече си станал вир вода от дъжда. Най-накрая!!! най-накрая тръгвате с колата, заредени сте с бензин и всичко, каквото ви трябва и попадате в адското задръстване!!! Не може да бъде, нали?! Един час излизате от София, заека на задната седалка вече!!! едвам диша, а от вентилатора на колата духа топло като сте го настроили на най-студеното. Невероятно нали?! Но е истина! Не можеш да си представиш какво още може да се случи. И докато се чудиш си заклещваш ръката между седалката и вратата. В това време и сутиена ти се е разкопчал.
И както вече си стигнал успешно целта на пътуването си, успокоил си се, че си останал жив и здрав, в този момент ти се обажда Соня Драгова и ти казва, че други ден трябва да отидеш сутринта да си защитиш стажа!!!!!!!!!!!! И цялото ти пътуване ставааааа мамата сиии.... ААААААААА!!! Нищо, де – втора поправка – октомври.

01.07.2009 (сряда)

Миналото

2009-07-01T21:51:00.001+03:00

Някога изправяли ли сте се лице в лице с миналото си?
И заставайки на пътя ви, почувствали ли сте вината, която носи?
Нашепвало ли ви е за неизпълнената история...
за неосъществените желания
и застиналите копнежи?
Разказвало ли ви е как всичко се е случило
само и защото вие сте постъпили еди-как-си?
А за това, че не се е случило, че отново е заради вас?
Че вие носите цялата отговорност за изборите си...
Че вие изграждате цялата история на съдбата си...
И че отново вие трябва да се погрижите за бъдещето си?
Отново вие трябва да напишете съдбата си,
да случите нещата,
да осъществите мечтите си, които тогава не сте успели, както и тези – новите...
Поглеждали ли сте миналото си право в очите?
И имали ли сте силата да не ги затворите в този момент?
Да удържите на дързостта и обвиненията,
на укорите и болката,
на всеповтарящото се натякване на миналото, че всичко е зависело от вас?
Погледнете себе си – вие носите в себе си цялото минало.
Това сте вие – изтъкани от избори, пътища и уроци.
Уроците – част от бъдещето ви.
Погледнете се и следващия път, когато миналото отново се изпречи на пътя ви и ви обвини – не затваряйте очи. Прекрачете една крачка, само една крачка и ще видите, че вие вече изтъкавате вашето бъдеще.
Ще видите, че можете и да не позволявате миналото да ви пречи.
Ще разберете, че само от вас зависи дали ще позволите на миналото ви да ви спре, да ви направлява или да определя.
Защото не миналото е сега до вас,
защото не миналото ще ви успокоява сега,
не то ще ви подаде ръка и ще ви каже “Върви!”.
Опитайте се без него да проумеете дали желаете това бъдеще за вас.
Само без него преценката ви ще е трезва, обективна и истинска.
И когато вече имате своето “сега”,
тогава вече можете да се изправите срещу миналото,
да застанете и гордо да му покажете,
че то е безсилно пред вашето желание да продължите.
Че въпреки болката и вината,
вие можете да продължите, правейки своите нови избори
и никой и нищо, принадлежащо на миналото, няма да ви спре.

01.07.2009 /сряда/

Желание за Рожденния Ден

2009-06-30T13:36:00.000+03:00

Е, Рожденният ми ден наближава. :) И както за Коледа, така сега и за Рожденния си Ден си пожелавам желание. Тогава се сбъдна, беше дори по-прекрасно, отколкото си го бях пожелавала. Какво друго ми остава, освен да се надявам, че и сега ще стане така. По Коледа стават чудеса, а по Рожденните Дни?... Да видим! :)

Писмо до съпругата

2009-06-30T01:58:00.002+03:00

Разказ на Stefan Zweig – "Der Brief einer Unbekannten"

Не знаеше за мен, нали? Понякога радарът на прословутата женска интуиция не успява да засече дори очевидни сигнали, особено когато титулярката е прекалено влюбена, доверчива или отегчена. А и ти едва ли вярваш в историите за руси косми по ревера, червило по ризата и внезапно завърнали се от командировка съпруги – те съществуват само във вицовете, градския фолклор и следобедните пенсионерски сапунки.

Аз също дълго не знаех за теб. Каза ми, че е женен едва когато любовта като досадна муха закръжи около идилията на уж неангажиращия секс. В началото, докато ловуват, женените мъже обикновено крият халките си - изваждат ги едва по-късно, като магически амулет против влюбване. Не, че помага…

Дали съм по-хубава от теб? Не мисля. Съвсем обикновена жена съм. Знам, ти си мислиш, че съм по-млада, по-слаба, по-умна, по-интересна, представяш си ме като фатална красавица с изряден маникюр, премрежен поглед и сатенено бельо - магнетична, загадъчна, капризна, непокорна и адски секси. Мила, огледай се – колко такива жени си виждала сутрин в трамвая?

Образът на жената вамп изобилно населява рекламите за водка, а не тайните квартири на шавливи съпрузи. Глен Клоуз сварява зайчето само на кино – за назидание на прелюбодейците. Всъщност имам няколко излишни килограма, целулит, гаден ПМС, изяждам по цял шоколад, когато съм в стрес, плача на филми, а допреди да седна да пиша този текст, рязах лук в кухнята. И дори не съм руса.

Защо тогава ти е изневерил с мен ли? Не знам. Може би след като е потънал в мекото кресло на домашния уют с теб, ловецът в него е почнал да нервничи. И е имал нужда просто ей така, да обстреля нещо - да си припомни как става. Да подостри ноктите си, да разтръска грива и да си поиграе малко на преследвач. Да се почувства мъжкар и да нахрани изгладнялото си его с възторга на чифт женски очи, които все още не са виждали свитите му на топка мръсни чорапи. Ти вече не си плячка за него, ти си отдавна завладяна и маркирана територия.

Ти си публиката, която вече не му ръкопляска, защото знае наизуст репертоара му от вицове. Ти си сигурността, чехлите под леглото, топлата супа, майката на децата му - опитомената женска, свила гнездо и пуснала корени в душата му. Аз съм адреналинът, ускореният пулс, необяздената кобила, бързият секс в обедната почивка, написаният крадешком SMS и най-новият скалп, увиснал на колана му.

Ти си свидетелят на живота му и обещанието, че няма да остарее сам. Аз съм символът на неговата лична свобода и право на сексуално разнообразие.

Нека не се заблуждаваме – моето място е вакантно, можеше да го заеме почти всяка жена, която изглежда сравнително прилично и е поне минимално заинтригувана от Него. Беше чиста случайност, че точно аз попаднах в обсега му точно в този момент. Не съм циник, реалист съм.

Женените мъже рядко се влюбват в любовниците си, просто понякога объркват хормоналната си еуфория с любов. Любовницата е вълнуваща само докато не му пречи да си я измисля. Когато стане реален човек от плът и кръв, се превръща в потенциална съпруга. И е време за нова любовница.

Аз също не бях влюбена в него – или поне не е това думата. Просто ме привлече и се поддадох на импулса – не съм имала причина да не го правя, нито е моя работа да оглеждам предварително ръцете му за следи от халка. Не съм искала да ти го отнемам, напротив, харесваше ми, че е женен - за мен това значи безопасен.

Аз съм жена-единак, не обичам твърде обвързващите отношения, а бракът е усмирителна риза, която обезврежда мъжа – прави го по-лесно предвидим и управляем. И той наистина беше такъв. Знаех, че няма да продължи дълго, знаех, че не съм нито първата, нито последната му забежка. Знаех от какво се страхува, какво иска. Знаех кога ще си тръгне.

Добре, признавам, че понякога ми доставяше удоволствие самото усещане за власт над него – властта да го накарам да се отрече от обета пред олтара. Да се отрече от теб, отдавайки се на мен. Не ми прави чест, но това е истината. Това няма нищо общо с теб, ти нямаш персонално значение за мен.

Всяка друга можеше да бъде на твое място. И всеки друг – на негово. Усещането за пълен контрол над него ме опиянява, но и ме натъжава. Понякога тайно копнея за мъж, който поне веднъж да ме изненада – да устои или поне да не се предаде толкова лесно. Но на тях им е ужасно слаб ангелът. Винаги ги оставям да си мислят, че те ме избират и те решават – но всъщност решавам аз.

Между другото изневярата изобщо не е запазена марка само на женените. Неженените също изневеряват на поразия и нито бракът, нито липсата му са някаква защита срещу подобно нещастие. На мен самата също са ми изневерявали, и то редовно и многократно. Та ако това те успокоява, Всевишният се е погрижил да си получа възмездието и като потърпевша.

Когато ми се случи за пръв път, бях като попарена, заля ме паника, че го губя, първото, което си помислих, беше „Ама нали каза, че ме обича, тогава защо…!?” Едва по-късно разбрах, че мъжете рядко изневеряват, защото са спрели да те обичат. Ти например, като толкова обичаш любимата си чанта на Армани, защо си купуваш нова?

Знам, потресена си, не можеш да повярваш, чувстваш се предадена… Вярвала си в думата му, дадена в гражданското и църквата. Чувала си, че мъжете изневеряват, но си била убедена, че точно твоят съпруг няма да го направи - „Той не е такъв човек”. Ще ти го кажа – няма моногамни хора.

Има само много влюбени, страхливи или мързеливи. И колкото повече човек се самонавива колко е моногамен, толкова по-полигамна му става душата. Просто хората сме така устроени, че в момента, в който обявим нещо за забранено, почваме да го искаме. А самото желание, дори да не е консумирано, вече е вид изневяра.

Или може би ти ще се почувстваш добре, ако разбереш, че той жадно точи лиги след други жени, но си стиска ципа и ти е “верен” от страх, че ще го хванеш и ще го причакаш зад вратата с точилката?

Не, вече не се срещаме. В началото казваше, че не може без мен, беше като обсебен. Почти чувах как адреналинът бълбука из вените му, вълнуваше се, очите му имаха оня хищен блясък на гладен котарак. После постепенно взе да става все по-зает, да го викат „по спешност”, „да ремонтира апартамента”…

Женените мъже имат безпогрешен инстинкт към заплахата от „усложнения” и знаят кога точно да спрат. Накрая престана да ми се обажда, без обяснения. Може би не иска да изгори всички мостове, за да съм му подръка, ако през някой дъждовен следобед в офиса отново му доскучае. Понякога ми звъни протоколно да ме пита как съм – едва ли го интересува, просто не иска да се чувства лош и безсърдечен.

Не, не се опитвам да ти ставам приятелка – и двете знаем, че това би било лицемерен начин взаимно да се контролираме. Исках само да ти кажа истината – моята истина. Да я чуеш лично от мен. И да разбереш, че ние сме половинките на едно цяло – двете с теб взаимно се създаваме и съществуваме една чрез друга. Ти ме дебнеш, сънуваш ме, нервно душиш из въздуха, за да откриеш следите ми.

Аз пък вечно се крия и пазя и никога не му звъня на мобилния вечер. Аз съм жената в сянка, жената без име, неговата доза самочувствие и твоят кошмар. Съпругата и любовницата – вечните врагове, Ева и Лилит, земята и небето, законът и грехът – воюваме от векове, нали? Но той разчита именно на това, разбираш ли? Нашата война е паметник на мъжкото му его, женските ни страхове и негово убежище.

Затова недей да ме мразиш, моля те.

Нямаш представа колко лесно можем да си разменим местата…

20 февруари, 2008 от Anna

Писмо до любимия

2009-06-19T17:19:00.000+03:00

Колко е трудно да обичаш. До вчера беше до мен, а аз не разбирах колко много значиш ти за моята душа.Вече те няма, но аз не преставам да мечтая за деня, в който отново ще държиш ръката ми и ще шепнеш: “Обичам те!”. Опитвам се да забравя топлия ти поглед, нежните прегръдки, страстните целувки. Но не можах, не можах да те забравя. Защо? Не знам... Може би, защото те обичам повече от всичко на света и бих дала живота си, за да си до мен, бих продала душата си, за да чуя още веднъж как с любов изричаш името ми. И днес стоя сама... Макар сред хора чувствам празнина. Нищо не може да ме развесели. Пък и за какво ми е? Вече нищо не е както преди. Теб те няма, достатъчна причина да спра съществуването си. Не... защо да го правя... Макар, че те изгубих, аз зная, че един ден отново ще си до мен и този път завинаги, но до тогава знай, че те обичам. Не ме забравяй никога, защото един ден ще разбереш колко много съм те обичала и колко много си имал и загубил...

Автор - Неизвестен

Път към безкрайността

2009-06-19T17:13:00.001+03:00

Кръговете от цигарен дим плавно се разбиват в бутилката Ballantine’s. Гася нервно поредната непреполовена цигара Davidoff и с разсеян поглед фиксирам изящната блондинка срещу мен, която не престава да говори за последното ревю на Giorgio Armani, обзета от желание да се издигне поне малко в моите очи. Изпълва ме безразличие.
На съседната маса непринудено седи непознато мургаво момиче с извехтяла ефирна рокличка и ангелски смях. Не отделям очи от нея. Nokia-та отново звъни настоятелно. Хвърлям небрежен поглед върху дисплея и отново насочвам вниманието си към нежното създание с безкрайно дълбоки тъмни очи. Сякаш същите, в които се влюбих някога. Тя беше 17-годишна чаровница, направо взриви младото ми сърце. Внесе смисъл в живота ми и ме накара да повярвам в чудеса…
Несръчният сервитьор побледнява. Едва намира сили да ми се извини. Току що е унищожил ризата ми Dolce & Gabbanа, но не съм в настроение да се карам с никого. В суматохата около неволно разлятата чаша ведрият поглед на смуглата фея се спира точно върху мен. Отново съм на 17 и моята малка принцеса ме гледа изумена. Все още не може да повярва, че със спрей съм изписал върху блока й: “Винаги ще те обичам, дори когато го отричам!”. След което ще последва най-истинската целувка в моя живот…
- Колко струва новият ти часовник Raymond Well? – неуместно се включва русото недоразумение срещу мен и ме приземява от раз в реалността.
Само преди три години бях просто “нахакан отворко”, смуглата фея бе “моето изкушение”. Само тогава моят смях бе истински, нощта бе само наша, докрай бях изпълнен с любов. С всеки неин жест, с всяка дума, с всеки поглед и допир разбирах какво значи да бъдеш истински жив, да бъдеш обичан, да бъдеш безумно щастлив. И сега, когато срещам непознато момиче, приличащо на нея, усещам страшната празнота, която безуспешно се опитвам да запълня. Моето неизживяно бъдеще се сблъсква за миг със силиконовото ми настояще…
Всичко днес е различно. Осъществих всяка наивна детска мечта: Париж, Лондон, Ню Йорк. Обходих целия свят. Натрупах доста пари. Днес мога да кажа, че съм богат. А дали съм щастлив? Животът ми стана банално фалшив, лицемерието в него направо крещи: приятелство, любов, секс – срещу пари!…
Непокорното създание с топли черти се е изпарило така ненадейно, както се появи. Вече няма какво да правя тук. Оставям едра банкнота върху сметката и се отдалечавам пред изумения поглед на превзетата блондинка. Със забързани стъпки вървя към сивото Audi TT. Вали. Или може би това са просто моите сълзи. Не трябва да плача. Нали съм мъж! На кого му пука, по дяволите!
Имам всичко, за което някога бях мечтал, но сега разбрах, че мечтая за това, което някога бях имал. Запалвам мотора и с необуздана скорост се устремявам към безкрайността. Вече няма какво да ме спре…
P.S. Смисълът в моя живот днес се омъжи за друг.

Автор - Неизвестен

Любовта...

2009-06-19T17:06:00.002+03:00

Понякога любовта идва изневиделица. Когато най-малко очакваш. Докато вършиш ежeдневните си задължения. Докaто все още мислиш за някой, който те е наранил. Изведнъж пред теб застава друг човек. В когото виждаш всичко онова, от което се нуждаеш. Без да знаеш какво е то. Без да знаеш какъв е той. Някак всичко се променя. Една малка, но много важна част от теб се прeражда. И вярата ти се възвръща. Желанието ти за живот също. И вече имаш нови сили. За нови борби. За нови мечти. За нови красиви мигове. Мигове, които си мислил, че никога повече няма да имаш. Разбираш, че в клишето ''влюбих се и света стана по-красив'' има много истина. Прекрасна истина. И да, цветята вече са по-красиви и ухаят по-хубаво. И червените рози не са банални. И залезът е по-романтичен, а в морето има повече живот. Също както и в теб.

В един момент си задаваш въпроса: ''Това аз ли съм?''. А изненадата е голяма. Да. Tова си ти. В най-добрата си светлина. Въпреки че се чувстваш някак странно. И дори глупаво. Заради въпросите, които се въртят в главата ти. Заради усмивката, която се появява на лицето ти без причина, докато вървиш по улицата, а хората те гледат нацупено. Ах, колко са нещастни тези хора, щом не те разбират и щом не се усмихват с теб!

Да, понякога просто се влюбваш. А подреденият ти живот се преобръща. Предстaвата ти за бъдещето, принципите ти – също. Готов си да се изправиш пред всичко и всички. Защото е дошъл моментът, в който осъзнаваш, че нищо не е толкова важно и толкова велико, колкото любовта. Колкото Твоята любов. Дори да знаеш, че след време чувствата ти няма да бъдат същите. Ти би рискувал. Tова, коeто си градил с дни, месеци, години. Заради човека, който те е накарал да се чувстваш… по начина, по който се чувстваш. И който не може да се определи с една дума. Нито да се опише с хиляда. Готов си да се бориш за твоята любов. Защото знаеш, че никой няма право да те лишава от щастиетo ти. Независимо от причините, които има. И независмо от миналото ти. Ти вече си друг човек. Не си идеален, но си малко по-добър от вчера.

Защото си открил нещо ново. Нещо, което те кара да се радваш повече на едно невинно ''Здравей!'', отколкото на красиви, любовни обяснения и почти неизпълними обещания. Нещо, което ти дава силите да забравиш себе си, за да подариш малко щастие на някой друг. А може би и целият свят. Даже вярваш, че можеш да създадеш нов, по-добър свят. Само за него.

Идва момент, в който осъзнаваш, че вече не търсиш идеали. Вече никого не търсиш. Защото си намерил това, което искаш. Днес няма значение, че не е чаровен принц, на бял кон, с лъскави доспехи или красивата принцеса, за която уж си се борил с приятелите си като малък. Има значение това… което те кара да се чувстваш, както никога до сега… в мига, в който те погледне в очите и се усмихне. Дори да не шепне мили думи. Ти усещаш някаква хармония. Хармония, която сякаш свързва теб и Вселената. Твоята вътрешна хармония, която можеш да усетиш, само в началото на една любов. Любов, която след време ще се измени, но няма да изгуби величието си. Любов, от която ти имаш нужда. Не, защото не можеш да се справиш без нея. А защото не искаш. Защото не виждаш смисъл…

август. 2007

sweethearts

Молитва

2009-06-13T20:44:00.001+03:00

Господи, дай ми силата и знанието
да се справя днес и утре,
да видя пътя напред
и да мога да го премина.

Господи, дай ми щастието и любовта
да бъдем душа до душа
в облаци, слънце, земя и небе,
винаги да има вътре светлина.

Господи, дай ми късмета и способността
да се срещна с тази Моята Съдба,
да я извървя без много болка и разочарования,
да не спирам да вярвам, че ти си винаги до мен!

17.01.2008 (събота)

Отново

2009-06-13T20:40:00.001+03:00

Държиш ме в ръцете си...
Целувам Те...
Прегръдки за мен и за Теб...
Знам този път...

Нашата песен отново звучи
и усмивки по лицата ни изгряват.
Седим тихо в колата
и гушваш ме Ти.

Отново по същия път
вървим, не – крачим, летим.
Отново Ти стигаш до там,
а аз до Теб дишам едвам.

21.05.2008 (сряда)

2009-06-13T20:38:00.001+03:00

Поредната сутрин, в която те чакам
будна, тъжна, сама.
Поредната дупка, в която аз падам
и не виждам друго – тъма.

Колко пъти поглеждам натам
твоят номер да се появи огрян
да се обадиш ти, да дойдеш насам
и отново на моето рамо да те видя опрян.

27.04.2008 (неделя)

2009-05-19T10:37:00.001+03:00

Ако един ден почувстваш, че ти се плаче – крещи!
Повикaй ме.
Не обещaвaм, че ще те рaзcмея,
но ще плaчa зaедно c теб!

Ако някой ден ти cе иcкa дa избягaш,
не cе cтрaхувaй дa ми cе обaдиш.
Не обещaвaм, че ще те рaзубеждaвaм,
но могa дa бягaм c теб!

Ако някой ден не ти cе иcкa дa cлушaш никой,
Повикaй ме!
Обещaвaм, че ще бъдa тaм зa теб
и обещaвaм дa cъм много тихa.

Но aко някой ден ми cе обaдиш...
И не получиш отговор...
Елa бързо дa ме видиш,
може би Аз cе нуждaя от теб!

Снежинките

2009-04-14T22:25:00.000+03:00

Срам ме е да заплача.
Затова снежинките се лепят по лицето ми,
за да Ти покажат
как би искало наистина да изглежда то...

19.02.2009 (четвъртък)

Снощи

2009-04-13T22:45:00.001+03:00

Свещта гори и хвърля лека светлинка, приятният аромат напомня... седя и виждам пред себе си образа от снощи. Толкова нежен, топъл и пълен. Само Наш. Гушнати в силна прегръдка, така че да не се изпуснем случайно. Така че да се усещаме напълно. Ръцете няма как да са по-пълни от сега. Сърцето няма как да е по-спокойно, а очите – по-искрящи и нежно галещи Те. И ръцете – една в друга, и пръстите – преплетени. И един безкраен покой. На Сърцата, трептели като луди, на Душите – слети една в друга. Миг в Безкрая. Миг, останал завинаги в мен. Миг, който принадлежи на Мен и на Теб – на Нас. Едно доказателство отново колко много Те Обичам. И как се чувствам, когато си до мен. Обичам Те! В мен винаги ще гори за Теб! Винаги ще го има. Каквото и да е... е красиво!

30.10.2008 (четвъртък)

Песничка за приятеля

2009-04-13T20:38:00.000+03:00

И дори да си богат,
и прочут, и знатен –
страшно е на този свят
да си без приятел.
С четири очи света
по-добре се гледа
и е двойна радостта
в битка и победа.
В дни на болка или скръб
нищо страшно няма,
щом с приятеля на гръб
носите ги двама.
Ако е в немилост той –
сам и изоставен –
няма ли да влезеш в бой,
даже и неравен?
Няма ли да отречеш
титли и успехи?
Няма ли да му дадеш
своите доспехи?
Че макар да си богат,
и прочут, и знатен –
страшно е на този свят
да си без приятел.

Недялко Йорданов

2009-04-13T20:37:00.001+03:00

страшно е на този свят

да си без приятел.

Спомен при пътуването

2009-03-08T13:43:00.001+02:00

Ще ми е нужно време да отвикна вече
от твоя поглед, в който блясък има.
Съдбата е докрай неумолима –
отстъпвам аз, когато тя ми пречи.

От друго щастие съм тъй далече!
Ще отстраня с душа неутешима
това, което съм скъпял, любима:
очите ти, с които ме привлече.

Разискреното вино, ястията,
комфорта и съня сега не диря
и жаждата за близост не ме мами.

Днес мога сам да скитам по земята.
Каквото ми потрябва, се намира;
вървя и с мен е вечно любовта ми.

Йохан Волфганг Фон Гьоте

2009-03-08T13:39:00.000+02:00

Благословен да бъде оня хубав ден
и времето годишно, мястото, часът,
красивата страна, където първи път
от две очи аз бях завинаги пленен.

Благословена – мъката, що сетих в мен,
когато от Амур бях стигнат в своя път,
стрелата му трептяща, струната, лъкът
и мястото дори, където бях ранен.

Благословени – думите, които аз
на моята любима посветих тогава,
въздишките, сълзите, всички изпитания,

благословени – стиховете, писани в захлас,
и песните, които пях за нейна слава,
и мислите ми – в плен на нейните желания.

Франческо Петрарка

Песните

2009-01-31T09:38:00.001+02:00

Никъде не съм отишла... Тук съм за Теб... Слушам Твоите песни и мисля колко много искам винаги да бъда тук. И винаги да ги слушам. Защото напомнят на Теб, когато Ти не си до мен. Носят усещането за Теб и когато съм с Теб. Споменът... Мелодията... Думите... Всичко, което искаш да ми кажеш. Усещането, когато бяхме заедно и ги слушахме заедно. Аз ти пеех, ти ме гледаше. Караше ме да повтарям пак и пак. И ме слушаше до захлас... Така заспивахме. С песните...

24.10.2008 (петък)

Чудеса се случват

2009-01-20T17:37:00.004+02:00

Да! Чудеса по Коледа се случват! Само трябва наистина да вярваш. Моето Чудо се случи! Точно както си го бях пожелала – даже и повече от това. Най-вълшебното време – между Коледа и Нова Година. Така че – Повярвайте! Аз продължавам напред с вярата в следващото чудо... или по-точно – Чудото ми да продължи! :)

Нова Година

2008-12-25T14:44:00.001+02:00

Нова Година! Имайки предвид с кого празнувах миналата Нова Година и какво се случи и какво ми струваше това... тази година съм в затаено очакване какво ще се случи сега. Най-ироничното е, че ще празнувам със същия човек и същата компания... И виждайки преди известно време (пътуването ни за Студентския празник) как се случва абсолютно идентичната ситуация от миналата година и как съдбата си върна всичко... просто очаквам и сега да се случи нещо идентично. Сигурна съм! Интересното е какво, защото с въпросния човек вече сме в малко по-различни отношения и поне спрямо него съм застрахована против разочарование. Е, Съдба, аз отново те очаквам! :)

Писмо до Дядо Коледа

2008-12-23T22:53:00.004+02:00

Малко съм големичка за писма вече, а?! :) И като едно голямо и послушно (и не чак дотам послушно) момиче си пожелах нещо на Дядо Коледа тази година. Не знам дали точно на него си го пожелах или на Новата Година... или на звездите... или май най-вече на себе си го пожелах... но знам, че си определих срок да се сбъдне за Коледа – да направи тазгодишната ми Коледа – Вълшебната Коледа. Или пък хааайде малко аванс да си дам (в случай, че не стане за Коледа, да не се разочаровам толкова много, да поудължа малко срока) – на връх Нова Година с настъпването в новото начало да настъпи и Вълшебството ми. Та... в очакване и вяра съм Вълшебството ми да се случи (пък ако не на връх Нова Година, то поне през нея :) )!

23.12.2008 (вторник)

Кървави сълзи

2008-12-02T00:55:00.001+02:00

Нож забиваш в моето Сърце и издълбаваш Своя образ все по-дълбоко. Искаш да го нося завинаги в мен. Искаш болезнения спомен винаги да ми напомня за Теб. Да пари там вътре само щом помисля името Ти.
Като стрелички се забиват думите Ти една по една. И все едно ровиш с тях бавно и болезнено. Кърви... Сърцето ми започна бавно да кърви. Всяка капка кръв е една сълза на моето Сърце. А Ти обичаш да гледаш как плача за Теб. Затова и продължаваш да раняваш там, където най-много боли. Да, аз продължавам да го правя. Знам, че това искаш. Е, сега самото ми Сърце плаче. Най-кървавите сълзи някога – за Теб. Твои са!

11.10.2008 (събота)

Обещание

2008-12-02T00:53:00.001+02:00

Признавам пред света,
че ще претърся всичко,
за да Те намеря.
И Небето ще ми е свидетел,
Слънцето – водач,
Желанието – съдник.
Ще Те открия...

05.10.2008 (неделя)

Луната

2008-12-02T00:42:00.000+02:00

Когато ти се плаче,
и повече думи нямаш,
погледни Луната –
там ще срещнещ моите очи –
разбиращи, гледащи Те
със същата нежност и безпомощност.
Това е достатъчно...

26.08.2008 (вторник)

Обичам Те!

2008-11-08T01:19:00.001+02:00

Обичам Те!
Друго не искам да Ти кажа!
В този час, когато си някъде другаде,
и не искаш да чуеш моето име.

22.08.2008 (петък)

Следобед

2008-11-08T01:10:00.002+02:00

Така искам сега да си
легна до Теб, сгушена
под юргана, ...
... и да
почувствам нежната
сигурност на ръката Ти.
Дъждът отвън да чука по
прозорците, а Ние да се
унесем в сладък следобеден
сън.

11.06.2008 (сряда)

Толкова ли Те Обичам

2008-10-19T00:25:00.001+03:00

Толкова ли Те Обичам,
че от Сърцето ми кръв се стича?
Толкова ли Те Обичам,
че в дробовете ми е пълно с отрова?
Толкова ли Те Обичам,
че кръвта ми и тя е заразена с Любов?

Главата ми не знае вече какво е свобода,
какво е да не мислиш за Теб
и как звучи света без Твоето име.

Езикът ми всеки път се обърква,
умът ми всеки път ме лъже,
когато дори Теб Те няма,
да припознава Теб в човека отсреща.

Как е възможно ръцете да са толкова празни,
сърцето – толкова завоювано,
очите – толкова слепи,
а сълзите – толкова мокри и толкова за Теб?

Колко още ще е нужно да го повтарям?
Колко още ще е необходимо да го крещя?
Останах без дъх,
без ум,
искам да остана и без сърце... отново...
Искам да се върнеш за него... отново...
И да чуеш викът ми –
“Обичам Те!”.

06.06.2008 (петък)

Господи, благодаря ти

2008-10-14T00:34:00.000+03:00

Господи, благодаря,
за силата и вярата,
за знанието,
които вървяха неотменно до мен.

Господи, благодаря,
за моят Ангел пазител,
за верният път,
които получих непременно от теб.

Господи, благодаря,
че беше до мен,
за търпението, което ми показа,
и любовта, която не спря да ме води.

Господи, благодаря!

21.05.2008 (сряда)

Колко голяма е тази любов?

2008-10-14T00:28:00.000+03:00

Да държиш в ръцете си любов.
Да виждаш с очите си щастие.
Да усещаш със сърцето си трепет.
И всичко в един миг да се побира.
...
Колко голяма е тази любов?

21.05.2008 (сряда)

Отново

2008-10-14T00:25:00.000+03:00

Отново...
Знаех...
Ти до мен...
Обич...
Желание...
Болка...
И вяра...
...
И прегръщаш...
И целуваш...
Аз – огън и страст...
Държа...
Погледа Ти...
Ръцете Ти...
Толкова изгарящо...
Истинско...
Толкова Ти...
...
И усещам...
Отново...
Знам...
Любов...
Ти...
Желание...
Болка...
И вяра...

21.05.2008 (сряда)

Лудо...

2008-10-14T00:19:00.000+03:00

...
Ти...
Аз...
Целувка...
Любов...

21.05.2008 (сряда)

Силата на Времето и Силата на Любовта

2008-10-13T01:33:00.003+03:00

Кое е по-силно? Времето или Любовта? Двете най-велики явления на света. Колко Време е нужно да забравиш, че обичаш и си обичал? Колко Любов е достатъчна, за да докаже, че Времето няма значение щом обичаш? Двете вървят заедно, а са пълни антиподи. Те не могат да вървят заедно – изглеждат несъвместими. А всъщност се поддържат. Времето помага на Любовта да се докаже колко е силна и истинска. Любовта помага на Времето да покаже, че само то може да излекува от нея. Двамата са най-големите си помощници. Но и врагове. Времето разделя Любовта на единия от Любовта на другия. Пречи им да се застигнат и никога да не се догонят. Любовта кара хората да намразват Времето, заради това, че то ги разделя. Любовта казва на Времето колко още да продължи. Любовта прави Времето безсилно пред нейната Сила и Времето прави Любовта безсилна пред неговата Сила. Така че... най-големите врагове са и най-добрите приятели. Двете противоположности се оказват допълващи се. Няма Сила по-голяма от Силата на Времето. И няма Сила по-голяма от Силата на Любовта.

07.05.2008 (сряда)

Обаждане

2008-10-13T01:24:00.000+03:00

Вечер. Тихо е. В забрава потънала седя. Загледана в пламъка на единствената свещ, която гори в последния си час. Телевизорът говори, но кой ли чува празните слова. Забравила дори за реалноста дочувам отдалеч телефонен звън. Поглеждам – не може да си Ти. Това ли е, което виждам? Свещта продължава да гори. И телевизорът говори. Значи е истина – звъниш. “Ало!” се изплъзва от моята уста – бегло, плахо... като че от страх, че ще ми сториш нещо Ти – някакси виновно и сковано. Чувам Твоят глас отсреща – същият както винаги е бил – закачлив. Сякаш влизам в някаква друга реалност. От тук нататък отново започваме да съществуваме само аз и Ти. Забравям за спокойствието, за тишината и обещанията. Отново политам натам. Защото знам – не ме оставяш на мира. Говориш ми и сякаш поемам своята доза наркотик. Омагьосваш ме. Вече не съм същата. Мислите за Теб отново се оказват по-реални от самата истина. Мечтите, надеждите – всичко отново оживява. Как? И защо? Толкова ли съм слаба? Толкова пристрастена? А ти просто се обади да потвърдиш, как не си спазваш уговорките... и отново ме оставяш сама да потушавам илюзията за реалността...

26.04.2008 (събота)

Само Ти

2008-09-28T19:15:00.000+03:00

Ако сега пиша за последен път искам да Ти кажа толкова неща. Неща, които може да нямам възможност да кажа никога повече – на Теб, дори да изрека пред себе си, да ги изживея поне още веднъж.
Такова спокойствие, такава хармония, такава съвършеност и свързаност с цялата Вселена. Когато ме хванеш и когато потъна в прегръдките Ти. Тогава Светът е пълен и завършен. Тогава усещам какво значи наистина щастие и това да бъдеш част от нещо истинско. Да бъдеш част от Всичко. И Всичко да е в теб. Нищо друго не ми трябва в този момент и нищо не е излишно. Съвършенството е пълно. Само Ти можеш да създадеш това усещане. Само Твоето докосване, Твоята прегръдка, Твоето гушване ми носи Всичко – всичко, от което имам нужда, за да се почувствам истински щастлива и пълна.
Да забравиш за всичко друго, да нямаш нужда от нищо друго – това е съвършенството. А така ме караш Ти да се чувствам аз. Да копнееш само за едни единствени ръце, пръсти, целувки, дъх... само те да те правят специална. Само и единствено мисълта за Теб да е достатъчна в главата ми, за да бъде денят ми смислен. Само Твоят глас да носи успокоението – само това, че съм го чула днес. Само Ти, Ти, Ти...

20.03.2008 (четвъртък)

Най-накрая

2008-09-20T13:00:00.001+03:00

Най-накрая след толкова
нощи проплакани,
сънища прогонени,
надежди изкрещяни,
молитви изказани,
мечти нарисувани,
болки понесени,
успявам да прогледна.
Очите ми отварят първите лъчи на утринното слънце. Лъчи – толкова ярки, лъчи – чиято топлина ме гали с най-голямата нежност, докосват ме, за да ме събудят по най-приятния начин.
Събудена, отворила по детски любопитни очи, спокойно очакваща, посрещам най-прекрасния ден след толкова време.

27.02.2008 (сряда)

Позволи ми

2008-09-17T14:14:00.005+03:00

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога.
Аз, не зная защо, но не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежната улица. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай.
Неизвестно къде –
съществувай.
Неизвестно с кого –
съществувай.

И си спомняй за мене понякога.

Христо Фотев

Тържеството на моето същество

2008-09-14T14:26:00.002+03:00

Отново съм тук! Отново съм жива! Животът днес е хубав! Всичко в мен е живо и кипи. Заредена съм. Вървя с една голяма усмивка – на лице и в главата си. Тази на лицето ми е породена от тази в главата ми. От спомена за една друга усмивка. Най-бялата усмивка, която съм виждала. Допълнена от две тръпчинки. Сладко е! Трябва и ти да го видиш. Но имай предвид, че не всеки го забелязва. А то е прекрасно. Това лице... Едни сини очи ме гледат. Прекрасни сини очи, гледащи ме по един необикновен начин. И в този момент аз изгарям, отново се прераждам и живея. Всичко в мен се преобръща – трепва нещо тук вътре, краката ми омекват...
...
И ми идва да крещя силно – Хора, ВЛЮБЕНА съм!!!

11.02.2008 (понеделник)

Щастлива

2008-08-28T21:56:00.003+03:00

Щастлива ме правят приятелите – когато за пореден път ми докажат, че са с мен!
Щастлива ме прави и любимият човек – когато ми покаже, че всичко е споделено!
Щастлива съм, когато се случва това, което очаквам!
Щастлива съм, когато мога да имам това, от което имам нужда!
Щастлива съм, когато постигна някакъв успех и видя, че ме бива за нещо!

Изгарям

2008-08-28T14:42:00.002+03:00

Изгаря ме денят
с безкрайната си продължителност
и ме изгаря очакването
да звъннеш отново Ти.

А е тишина
убиващо тихо е
и убиващо силно е
знанието, че мълчиш.

Знам, че не желаеш да чуеш.
Знам, че не желаеш да знаеш дори,
но нестихващото ми съзнание не спира,
очаква... и умира...

......

Колко болезнено е да знаеш, че няма!
Колко убиващо е да помниш било е!
Колко погубващо е да не знаеш къде е!
И колко жестоко е да обичаш и да не може...

07.01.2008 (понеделник)

Съдба

2008-08-28T14:39:00.000+03:00

Съдба... За кой ли път се убеждавам в нея.
И за кой ли път (трети най-малко, поне тези са ми най-ясни в съзнанието) това лято ми се случва да видя начертани двата възможни пътя... и как избирам единия – винаги грешния, болезнения.
Първият път си направих едни планове за лятото, то излезе друго. Промениха ми ги доста лицемерно хора, които са ми уж най-близки.
Вторият път избързах. Ако не бях избързала, нищо нямаше да е така, както е сега. Нещата щяха да се развият по съвсем различен начин и нямаше да е същото.
Третият път го открих сега. Разрових се в стари разговори с един човек. Та понеже нашта връзка е невъзможна, но и двамата много се обичаме... Ми и тогава в началото още той си ми го е казал същото, което си говорим и сега. И ми е посочил точно момента, в който всичко се пречупва и се тръгва по другия път (грешния, разбира се)! Е, как да не мислиш, че има съдба! И как става така, че и двата пъти ни вкарва в грешния път (преди и сега)! Сега ще ни бута по него и ще продължава да ни засвидетелства колко сме един за друг. Както досега. Пък на третия път... знае ли човек...
Понякога знаеш, че избираш грешния път. Може би, защото не следваш желанията си, или не ти оставят възможност да тръгнеш по другия. Друг път не осъзнаваш, че тръгваш по него. И тогава е по-лошото. Като видиш след време какво е би могло да се случи, тоест като видиш другия път. Дали е по-лошият вариант? Как е по-добре – осъзнато или неосъзнато да тръгнеш по грешния път? Кога вината ти е по-голяма? А болката? Болката идва с осъзнаването. Така че, ако не е в началото, ще е после. Все тая. Ама не е все тая, щото докато осъзнаваш, че вървиш по неправилния съдбовен път, ще се изяждаш от яд и болка, че времето и пътят си тече, а ти нищо не можеш да направиш. А иначе – при свършен факт вече...?! Е, и тогава боли, де – тогава си блъскаш главата затова, че е можело нещо, но ти си бил със затворени очи за него. Започваш да се обвиняваш колко си глупав, къде си гледал, как е могло да не го осъзнаеш навреме, за да го промениш...
Та моите грешни пътища са такива – два от тях осъзнати и един, който сега открих, неосъзнат (сега го осъзнах). Кой най-много боли ли? Неосъзнатият! Не защото е бил неосъзнат... А защото е Последен!

27.08.2008 (сряда)

След това

2008-08-26T00:04:00.001+03:00

Как да върна времето назад?
Не мога да живея без Теб!
Кажи ми как да Те накарам да ме обичаш отново!
...
Повече нямам какво да губя, след като загубих Теб.
Загубих и себе си...
Не мога да Те пусна просто така да си отидеш.
Искам Те в живота си!

Само с Теб се чувствах себе си.
Искам Те всяка една самотна минута.
Не ме оставяй да умра!
Как можа да се случи!
Нямаме вина!
Тръпката Ти не може да бъде предизвикана насила.
Само надеждата...
Само вярата остана...
Че ще продължавам да Те виждам...
Искам Те в живота си!
Няма да спирам да Те сънувам...
Няма да спирам да Те дишам...
Няма да спирам да Те усещам в Сърцето си...
Няма да спирам да Те искам...
Обичам Те!

01.01.2008 (вторник)

От днес

2008-08-20T23:31:00.001+03:00

От днес вече светът не е същият.
Няма надежда...
Няма топлина...
Няма светлина...
Няма бъдеще...
Пусто е!
Студено е!
Чуждо е!
Теб Те няма!

01.01.2008 (вторник)

Ще те чакам

2008-08-20T23:26:00.001+03:00

Когато излезна пак в студения свят, ще ми липсваш.
Ще мисля за Теб всяка секунда.
Обещай ми, че няма да ме забравиш!

Когато излезна отново, ще умирам от самота.
Ще умирам от студ.
Защото ще ми липсва топлотата, която Ти ми даваше тук вътре.
Ще Те чакам...

Няма да бъда далеч от Теб.
Всяка нощ ще сънувам за Теб.
Всяка сутрин ще Ти казвам мислено “Добро утро”.
Всеки ден ще се моля за Теб... за Нас.
А вечер... вечер ще стоя сама и ще Те чакам.

Когато си тръгна, започнах да умирам малко по малко.
Но Ти никога няма да узнаеш какво изпитвам аз.
Никога няма да си твърде далеч, нали?
Затова аз ще Ти обещая – ще Те чакам винаги... докрая!

01.01.2008 (вторник)

Как

2008-08-20T23:21:00.000+03:00

Как да намеря път да излезна от този лабиринт?
Как да прогледна отново без да тръгнат сълзите ми да бягат уплашени от очите ми?
Как да накарам сърцето си да спре да бие?
Как да спра всеки дъх за Теб?
Как да спра да чувам как викаш името ми?
Как?
Как да живея отново... Без Теб?

01.01.2008 (вторник)

Тогава

2008-08-20T23:15:00.002+03:00

...

Ти не ме държеше здраво
Нито пък ме притискаше
Просто ме остави плахо
Да се водя по разтуптяното сърце.

...

04.12.2007 (вторник)

Отведи ме оттук!

2008-07-29T01:24:00.003+03:00

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката...
Или само с поглед ме издърпай нанякъде...
Скрий ме в шумните улици на града милионен
или в твоите спомени. Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали – иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твоето „Обичам те!".
Отведи ме оттук!
На където ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по Дявола!
Трябва някъде място такова да има - за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук! –
С чиста съвест си продавам душата!

Маргарита Петкова

Приятната компания?

2008-07-27T20:29:00.005+03:00

С не чак до там приятна компания на живо или с твойта си виртуално? Е, това е въпросът, който ме занимава от вчера. Седя си снощи аз на терасата, пийвам си, хапвам си, абе изобщо пълен кеф... и спокойствие. И лап топа до мене. Мойта си музичка звучи. И естествено осъществяваме връзката с моя човек. Камери, микрофони... В тоз момент на почти пълно съвършенство се сещам аз за предишната вечер - за всички на масата, за приказките, за отново отрупаната маса, пиенето... и си викам - "Абе, че то вчера беше по-голем кефа, по-богато изпълнението, отде и да го погледнеш по-." Беше, бешеее, ама не беше! Ич даже! Затва и си се изнесох накрая като п... из гащи... Защо трябваше да чакам до края се чудя. Та си мисля сега - кво му трябва толкова на човека (на мен де) освен точните хора на точното място... пък то времето винаги ще е точно! Та така... сега се готвя пак за довечера на терасата.

27.07.2008 (неделя)
Берлин

Разруха

2008-07-07T15:24:00.001+03:00

Целият свят се строполи върху ми
с най-голяма си и разрушителна сила –
Всепомитащо, неумолимо, унищожително...

Разкъсана някъде там изпод развалините
не мога да помръдна, не мога да усетя.
Студът с цялата си тежест е легнал върху мен,
а мракът е непоносим.

Не мога да открия всички парченца,
на които се разчупи моето същество.
Не мога да прогледна в цялата тъма,
на какво заприлича целият ми свят.

Лежа, а не мога да мръдна.
И да поискам не мога.
Загубих се цялата някъде там.
Моята смърт ме догони доволно.

Не искам да се вдигна, не искам да стана отново,
не искам да виждам, не искам да разбирам
в какво се превърнах Аз и Светът.
Искам да умирам...

25.11.2007 (неделя)

Защо

2008-07-07T15:13:00.000+03:00

Седя срещу Теб и броя,
броя колко пъти мога да въздъхна по твоята хубост
и колко пъти мога да остана без дъх заради нея.

Толкова близо до мен – съсипваш ме
сипвайки в чашата си повторно
отпивайки глътка, и гледайки Те така ненаситно.
Никога няма да свършиш...

Говориш ми, а сякаш сънувам.
Не съм там – не чувам думите Ти.
Гласът Ти като нежна далечна отнесеност долита до мен
и аз се загубвам в мелодията му.

Твоята музика се забива в ума ми.
Искам да помня всяка Твоя песен
и когато съм сама, в мислите си с Теб
да звучи отново, да звучиш Ти.

Гледам Те и не знам дали виждам.
Виждам Те и не знам дали не сънувам.
Ръцете Ти, лицето Ти, косата Ти...
Истински, чувствени, нежни...
Нежни, чувствени, истински...

Защо си тук, защо съм тук, след толкова време на размисли, сълзи и болки?
Нима не усещаш, че в мен бие лудо, не спира едно уморено сърце?
Нима, за да докажем, че има още Любов?
Нима, за да повярваме, че има силата Време?
Нима, за да знаем отново, че има думата “Ние”?

13.11.2007 (вторник)

Липсва ми времето

2008-06-25T17:10:00.001+03:00

Липсва ми времето, когато изтръпвах.
Липсва ми времето, когато не можех да мисля за нищо друго.
Липсва ми времето, заето единствено и само с чувството на обсебеност.
Липсва ми времето, когато не знаех коя съм, когато погледнех към Теб.
Липсва ми времето, което ме изпълваше.
Липсва ми времето, когато виждах смисъла.
Липсва ми времето, когато знаех какво е, как е и защо е.
Липсва ми времето на непрестанно преследване на неуловимото.
Липсва ми времето на денонощно гонене на непостижимото.
Липсва ми времето на непрестанно следене на далечната ми цел.
Липсва ми времето, когато имах цел.
Липсва ми времето, когато изгарях от копнеж.
Липсва ми времето, в което мечтите значеха всичко.
Липсва ми времето, когато мечтата ми беше Ти.
Липсва ми времето, когато единственото, което исках беше Ти.
Липсва ми времето, когато не заспивах.
Липсва ми времето, в което гледах непрекъснато Твоите снимки.
Липсва ми времето, в което слушах само Твоите песни.
Липсва ми желанието.
Липсва ми целта.
Липсва ми мечтата.
Липсва ми това чувство тук вътре.
Липсва ми тръпката, живеца, смисъла...
Липсваш ми Ти!
Липсва ми, когато Ти беше всичко!

29.10.2007 (понеделник)

Къде си

2008-06-24T12:08:00.003+03:00

...

Неизвестността ме кара да се страхувам. Да се страхувам за Теб. Незнанието ме държи будна с въпроси, на които не знам отговора. Защо? Какво се случи, че изчезна така внезапно? Какво става с Теб?
Искам да знам кой стои сега до Теб, кой Те кара да се усмихваш и изобщо усмихваш ли се. До кого се будиш сутрин и изобщо будиш ли се до някой. Искам да знам някой грижи ли се за Теб, или Ти грижиш ли се за някой. Искам да знам дали някой Те изслушва, някой, който Ти подава ръка и се притеснява за Теб. Някой, който изобщо го е грижа поне мъничко за Теб и това как се чувстваш Ти. Има ли някой, който Те обича толкова, колкото заслужаваш само Ти?
Не знам дори на къде да тръгна да Те търся.

...

07.10.2007 (неделя)

Още си в мен

2008-06-24T11:37:00.001+03:00

Нощта ме обгръща отново със студените си сенки. Нощта – белязана със самота. Гледам в една посока и мисли ме объркват безмилостно. Ти, аз , ние... Защо ли все това изниква пред очите ми. Дори когато някой друг е там. Вдигам чашата и отпивам отново от напитката, която ще ме избави от натрапливостта Ти. Толкова си тук. Навсякъде си. Обсебваш целия ми свят, всичките ми мисли. Дори и като заспя нямам мира от Теб. Колкото и да бягам – Те настигам. И колкото по-бързо бягам от Теб, толкова по-бързо се озовавам отново в прегръдките Ти. Сънувам Те. Плача Те. Тъгувам Те. Възхвалявам Те в стиховете си. А Ти продължаваш да си толкова тук. Не разбра ли, че не Те желая повече в мислите си. Искам да се освободя от Теб. Болиш ме! Искам да избягаш от мен. Да се махнеш завинаги. Спри да ме преследваш навсякъде. Спри да бъдеш в мислите ми, когато трябва да не мисля за Теб. Спри да бъдеш в сънищата ми, когато искам да спя спокойно. Спри да бъдеш в думите ми, когато трябва да кажа нещо, а от устата ми излиза само Твоето име. Спри да бъдеш в очите ми, когато трябва да гледат някой друг. Спри да бъдеш в сърцето ми, когато трябва да бие за някой друг. Спри да бъдеш в душата ми, когато принадлежи на някой друг. Спри се! Спри ме! Пия, а Ти не излизаш от мен. Живееш там. Болезненo и жестокo не си тръгваш. Никой няма да Те извади от там. Как тогава да Те извадя аз...?

07.10.2007 (неделя)

Не мога да избягам

2008-06-10T23:33:00.002+03:00

Не мога да избягам. Kолкото и да искаш не мога. Не мога да избягам от чувството си към Теб. По-силно е! Колкото и усилия да направих, накрая всичко се връщаше. Колкото и да не исках да страдам повече и да ме боли, не можех да спра. И колкото повече се опитвах да го заглуша, то все по-силно извираше от най-дълбоката част на съществото ми. Какво да направя повече? Безсилна съм. Не мога да го спра, а не мога и да Ти го дам. Страшно е. И боли. А искам да избягам от този порочен кръг. Искам, а не виждам изход. Явно съм обречена да Те обичам. И да страдам...
Опитах се да не мисля за Теб – но мислите ми нахлуваха с такава сила, с каквато ги спирах.
Опитах се да не се интересувам за Теб – но без да исках Те търсех. По навик.
Опитах се и да не Те търся – но Те намирах – във всяка моя мисъл.
Виждаш ли как се затваря порочния кръг? И колко е непроницаем. Жесток. Като най-унищожително изпитание стои пред мен.
Не мога да избягам от Теб. Не мога да избягам от онова “Обичам Те”, което крещи цялото ми същество след Теб. Аз съм заложница на това “Обичам Те”. И само Ти можеш да ме освободиш от този затвор. Пусни чувството да полети към Теб. Позволи ми да Те обичам.

11.08.2007 (събота)

Поне още веднъж

2008-06-06T11:09:00.002+03:00

Поне още веднъж да можех да видя лицето Ти. Само още веднъж да погледна в очите Ти. Да застанеш пред мен. Да Ти се усмихна. Да ме увериш, че всичко е наред. Че си добре. Че си щастлив. Ако можех поне още веднъж да хвана ръката Ти. И с онази увереност в гласа да ти кажа “Здравей”. Ако можеше да ме погледнеш поне още веднъж с онзи Твоят поглед. Ако можех поне още веднъж да видя прекрасната Ти усмивка. Ръцете Ти, лицето Ти, осанката Ти... Да Те видя как вървиш уверено, а след това седнал спокойнo. Да видя всяко Твое движение поне още веднъж. Поне още веднъж да чуя гласа Ти. Поне още веднъж да застана до Теб. Поне още веднъж да вървим по улиците на града. Поне още веднъж да можеш да погледнеш на мен, както преди онзи ден, в който всичко се развали. Поне още веднъж да имам шанса да изрека всичко, което не успях да изрека тогава. Поне още веднъж да Ти кажа колко те обичам...

11.08.2007 (събота)

Писмо

2008-06-06T10:16:00.003+03:00

Пиша... в цялото си безсилие да проговоря. Да застана пред Теб и отново да Те погледна в очите. Страх ме е. Страх ме е ако го направя дали няма да срещна както преди същата студенина в погледа Ти. Страх ме е да чуя гласът Ти. Или по-скоро думите, които биха могли да излязат от устата Ти, продиктувани от разума. Страх ме е дали плашещата ме Твоя непоколебимост още живее в Теб. Слаба съм. Слаба съм да го направя. Страх ме е да се изправя пред страха си. Пред Теб. Моят страх си Ти. С колкото и болка да изричам това. А толкова искам да го направя. Колко искам да имам смелостта да застана отново пред Теб и с вдигната глава да Те погледна в очите. Защо изглеждаш толкова страшно в моите очи? Или може би аз иглеждам прекалено слаба в собствените си очи? Слабост, която бих могла да превъзмогна единствено ако ми помогнеш. Но защо търся помощ?! Искам само да се обърнеш по онзи начин към мен и да ми покажеш, че няма от какво да се страхувам. Че това си Ти. А защо не го направя сама? Може би се страхувам безпричинно? Незнам... и как да го разбера, след като не се престрашавам. Затова Те моля за помощ... А така исках да вдигна телефона! Само за да чуя гласа Ти и да затворя. Да разбера, че Ти все още си Там. Исках и да Те попитам “Как си?”. Имах нужда да се успокоя, че си добре и че всичко е наред.

Пиша... защото искам да разбереш как се чувствам. Искам да знаеш какво се случи с
мен, след като Ти си тръгна. От този ден нататък нямаше смисъл да продължавам. Не желаех. Нямах нужда. Търсех единствено първата възможност къде и как да се скрия от всички и всичко. Исках да забравя за всички и всичко. Те не ме интересуваха. Исках да остана насаме с мислите си и спомена за това, което се случи. И защо?! За да ме боли? Не, просто така запазвах и последната частичка от Теб в Мен. Така, както пазя всяка една останала. Странното е, че бягах от всичко останало, само не и от болката. Аз сякаш я гонех. Беше ми приятно да съм в нейната компания, защото така бях с Теб. Последния начин, който ми остана да бъда с Теб – чрез болката по спомена. А болката – това беше Ти. Споменът – също.

Пиша... защото само това ми остана след като изгубих Теб. Преди пишех, възхвалявайки нашата споделена любов. Нашите общи емоции и преживявания. Сега пиша, изкарвайки цялата мъка стаена в мен. Изхвърляйки я, за да я видиш. Съжаление ли очаквам?! Колко съм жалка и наивна... наивна до глупост.

Пиша... защото не мога да изрека онова, което искам да Ти кажа. А то е толкова много. Не знам откъде да започна. Затова ще започна от края – “Искам те обратно в живота си!” и ще завърша с началото – “Обичам те!”.

09.08.2007 (четвъртък)

Монасите, реката и момичето

2008-06-05T18:21:00.001+03:00

Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Когато стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само че другият монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма не издържал и попитал:
- Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?
На което първия монах отвърнал:

- Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си...

Признание

2008-05-27T10:46:00.005+03:00

В сърцето ми – Твоят сърдечен ритъм.
В косите ми – следи от Твоите пръсти.
В очите ми – Твоят поглед светлее.
В ръцете ми – топлината на Твоите длани.
На устните ми – извивката на Твоите устни.
На върха на езика ми – "Обичам те...".

Евгения Иванова

Искам отново

2008-05-27T10:34:00.001+03:00

Искам да се върна отново там,
където слънцето грееше,
където облаците бяха достижими,
а небето наше.

Искам да бъда отново там,
където следвахме пътеките,
поляните бяха наши
и звездите светеха за нас.

Искам да мога да усетя отново
Слънцето, звездите, небето и вятъра,
които ни следваха неотменно
и озаряваха нашия път.

Искам да се върна отново там – при Теб
Искам да бъда отново там – с Теб
Искам да мога да усетя отново – само Теб!

06.08.2007 (понеделник)

Ангел

2008-05-27T10:28:00.005+03:00

Не тъжи...
Като ангел денонощно бдя над теб и ще те пазя...

Не плачи...
Аз ще се спася...

Живей...
Аз не ще умирам...

Бъди щастлива...
Ще се преродя...

26.07.2007 (четвъртък)

Докосване

2008-05-26T08:42:00.001+03:00

Моята ръка. В твоята ръка.
Говорят си. Без думи.

Моите очи. В твоите очи.
Танцуват. Пълнолуние.

Моето сърце. В твоето сърце.
Неделимо цяло е.

Моята душа. В твоята душа.
Ражда се. Начало е.

Теодора Савова

Правила за човешките същества

2008-05-24T16:16:00.000+03:00

1. Ще получиш тяло –
Дали ще го харесваш или мразиш, то ще си бъде
твое през цялото време, докато си на тази земя.

2. Ще усвояваш уроци –
Записан си в целодневното неофициално училище
наречено Живот. Всеки ден ще имаш възможността да усвояваш
в това училище. Те може да ти харесат, а може и да ти се сторят
неуместни и глупави.

3. Няма грешки има само уроци –
Израстването е процес на проби и грешки:
експериментиране. “Провалените” експерименти
също са част от процеса, както и онзи експеримент,
който в края на краищата се оказва “успешен”.

4. Урокът се повтаря, докато се научи –
Един и същ урок ще ти бъде представян по
различни начини, докато го научиш.
Тогава продължаваш със следващия.

5. Усвояването на уроци няма край –
Няма част от живота, през която да
не се налага да усвояваш уроци. Докато
си жив, винаги има уроци, които
трябва да бъдат научени.

6. “Там” не е по-добре от “Тук” –
Когато твоето “там” стане “тук”,
ти просто ще откриеш друго “там”,
което пак ще изглежда по-добре от “тук”.

7. Другите за теб са само огледала –
Не можеш да обичаш или да мразиш нещо у
някого, освен ако в него не виждаш отразено
това, което обичаш или мразиш у себе си.

8. От теб зависи как ще изживееш живота си –
Разполагаш с всички инструменти и ресурси,
които са ти необходими. Как ще ги използваш,
зависи единствено от теб. Изборът е твой.

9. Отговорите от които имаш нужда, са в теб самия –
Отговорите на въпросите, поставени от Живота,
носиш в себе си. Трябва само да гледаш, да слушаш и
да вярваш.

10. Ще забравиш всичко това.

Чери Картър-Скот

А можех да те имам!

2008-05-24T13:08:00.001+03:00

А можех да Те имам!
Можех да Те имам до себе си във всеки един момент щом се нуждаех. Можех да гледам в тези очи спокойно и без страх. Можех да се радвам на една искрена усмивка без да се притеснявам, че зад нея се крие любезност. Можех да стоя до Теб, можех да усещам дишането Ти, да чувам сърцето Ти, да следвам ритъма Ти... Можех да имам това, от което се нуждая отчаяно. Можех да имам всичко – Теб! Можех да бъда щастлива. Спасена!
Сега всичко изглежда различно. Ти си далеч – далеч от мен, далеч от очите ми, далеч дори от мисълта за мен... А аз съм все по-далеч от щастието. Единствено не си далеч от сърцето ми... Ти си вътре в него! Ти си там непокътнато. Ако можеше и от там щеше да избягаш веднага, но не можеш. Единствено там оставаш изцяло и завинаги моя любов! Там ще Те пазя, там ще се грижа за Теб, ще Те приспивам, ще Те целувам, ще Те прегръщам и ще Те обичам. Това, което не ми позволи да направя в Твоя живот.
Но аз Те имам! Нося Те в сърцето си. Винаги с мен – до мен. Когато Те пожелая, Ти си тук. А аз Те желая всеки миг. Вървиш с мен навсякъде, седиш до мен, лежиш до мен... Странно обаче защо след като Те имам навсякъде в сърцето си, продължавам да не съм щастлива...
А можех да Те имам!

06.07.2007г. (петък)

Как

2008-05-24T13:01:00.001+03:00

Как да погледна отново
Когато щом отворя очи
Всичко изчезва.

Как да усетя отново
Когато щом отворя сърцето си
Отново боли.

Как да обичам отново
Когато щом пожелая любов
Там отново си Ти.

06.07.2007 (петък)

Болка

2008-05-24T12:44:00.004+03:00

Болка. Няма край. Единственото нещо, което е наоколо. Отвътре и отвън. Болка. Боли ме. Цялото пространство е изпълнено с това така тежко и задушаващо чувство, което отнема капка по капка моята сила. Задушава ме. Изпива ме. Обзема ме постепенно измъчващото чувство, че няма да мога да си поема дъх. Всичко около мен ми се струва вече невъзможно далечно, недостижимо, неосъществимо. Толкова е изумително безпощадно, че стисна ли очи да го избегна, то сякаш чувства желанието ми за спасение и прави нарочно – напук – за да ме боли още повече. Няма край. То е вече навсякъде около мен – и във въздуха, който дишам, така че да може да се забие дълбоко в гърдите ми, и в кръвта, която тече във вените ми, така че да може да го усетя с цялото си тяло. Болката се разпростира безпощадно. Вече нямам сили. Дори не мога да дишам както обикновено. Не мога да дишам, за да направя последен опит да се спася. Чувствам до себе си странни обекти. Хора, които правят отчаяни опити да ме спасят. Някой подава ръка към мен. Някой ме прегръща. Всичко е като някакъв сън. Кошмар. Ужасен кошмар, от който се опитват да ме извадят със сетни усилия. А аз като че ли упорито отказвам. Ужасът е завладял до такава степен цялото ми същество, че не осъзнавам какво става. Безразлично е. И в същото време омразно. Всичко е крайно отчуждено. Като непозната се лутам в този свят, който до преди няколко часа беше най-приветливото и розово място за мен. Как може за един миг всичко така да се преобърне. Промени се за непоносимо кратко време, което преобърна с противоположна бързина вътрешното ми състояние.

20.06.2007 (сряда)

Сърцето и Мисълта

2008-05-24T12:35:00.004+03:00

Като озарена от най-ярката слънчева светлина, като намокрена от свежия пролетен дъжд, като заслепена от най-великолепната звезда, дишам. Поемам дъх след дъх и усещам в гърдите си изгарящата тръпка на горещия въздух. Спирам за секунда и се заслушвам в Сърцето си. То бие като лудо, бие като подгонено от най-страшната буря... бурята в душата ми. Не, всъщност То не бяга. То гони Мисълта в главата ми... То иска да Я стигне... и нищо друго не може да Го спре. Нищо друго няма значение в този момент. И не само в този. И в следващия, и в предишния. То не се спира пред нищо, не го интересува нищо друго, нищо няма значение сега, освен... освен... освен най-чистата Мисъл в главата и най-искреното желание на Сърцето – да Я стигне. А Тя е толкова невероятна, че само Сърцето може да Я усети. Тя е толкова измислена, че само Сърцето може да Я ‘види’. Тя е толкова недостижима, че само Сърцето може да Я ‘стигне’. На това е способно само То. На това е способна само Тя. Те двете сякаш са измислени едно за друго, някакси странно се допълват. Затова сякаш знае само Сърцето и затова не се спира в своя бяг. Иска да се доближи все повече и повече до своята Мисъл, а Тя все повече и повече бяга. Може би и Тя знае... Но продължава да е толкова бърза. Странно защо Сърцето дори и за миг не се замисля да се откаже от своята Мисъл... не се отказва да Я стигне... защото знае... знае, че този път има нещо по-различно в тази Мисъл... Тя не е като останалите мисли... има нещо специално в Нея. Нещо, което То само долавя и това го кара да усети, че си струва да разбере какво е това, което Я прави толкова специална, толкова уникална... Двамата непрестанно се носят в този бяг, без спир, като обезумели, а аз вече не мога да дишам. Тръпката ме изгаря. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да живея повече така – с тази Мисъл и с това Сърце... само се моля Сърцето по-скоро да стигне Мисълта и да разгадае Нейната велика тайна. А до тогава... ще вярвам и ще се моля, когато Сърцето се докосне до Мисълта, гонитбата да си е струвала...

09.04.2007 (понеделник)

Сбогом

2008-05-21T02:04:00.002+03:00

От днес светът е по-самотен,
по-студен и по-чужд.
От днес светът не е същият.
Вече гледам с други очи -
очи, в които не останаха сълзи.
Всичко е по-различно
откакто теб те няма.
Вървя по улиците сама,
някак изгубена
и хората минават покрай мен.
Та аз дори не ги забелязвам...
Дали ще грее слънце
или дъжд ще вали
за мен е все едно,
защото отвътре ме боли...
Чувствам една дупка
страшна празнина,
която в мен остана
след като останах без теб.
Когато ти си тръгна
и част от мен си отиде...
Вече няма да е същото...
Сбогом...

16.02.2007г.

За мен Той винаги си оставаше номер 1

2008-05-21T01:58:00.002+03:00

За мен Той винаги си оставаше номер 1. Независимо, че не ми обръщаше внимание, независимо че не му пукаше как съм и независимо че си излизаше с други... за мен Той винаги беше на челно място в моето сърце. Не знам защо... Не знам какво ме караше да го чувствам толкова близко до мен... сякаш беше свързан с моята душа и каквото и да правех не можех да скъсам тази макар и толкова тънка и невидима, но така здрава връзка, която чувствам, че ме държи до него, която ме държеше свързана с него, която не ми позволява да погледна друг...
Мисълта за него се натрапваше толкова лесно в съзнанието ми... или по-скоро не излизаше от там... бях обладана от него и мисълта за него. И за цялото безразличие, което получавах, което Той ми подаряваше... аз не го мразех. Странно нали? А когато знаех, че е с някоя друга? Как се чувствах тогава – разочарована, излъгана, съсипана... тогава за мен светът се свършваше... и то за пореден път. Ставах безчувствена, обезверена, без всякаква надежда, мразех света около мен... просто виждах пред себе си една огромна пропаст, която нямах представа как ще прескоча... а и дали си струва да продължавам да я прескачам, но всеки път намирах сили и го правех. Колкото и голяма да беше болката в сърцето ми, колкото и усилия да ми костваше, аз продължавах... просто душата ми не ми даваше да се откажа.
А и нямаше ли да бъде глупаво да се отказвам, след като бях стигнала до тук? Толкова години... болка, опрощение, надежда... болка, опрощение, надежда... Явно пък и ми харесваше да го правя и самата аз не исках да спирам. Просто не можех да спра! Колкото и пъти да съм опитвала... не мога да се откажа от него! Не мога да спра да мисля за него! Не мога да се откажа от надеждата за него! На мен ми стигаше само да го зърна за миг или да чуя нещо за него – и това ми даваше нов стимул за живот до следващия път, в който чувах/разбирах/научавах нещо за него или в най-добрия случай да го видя. И това се повтаряше... нямаше край... един цикъл, който и аз самата незнаех дали ще свърши някога. Бях полудяла...

13.10.2006г.

Един разрушен свят

2008-05-21T01:57:00.001+03:00

Сърце разбито. Един разрушен из основи свят. Свят, в който всичко е така красиво, така съвършено, че те е страх да го погледнеш. Свят на идеална любов, толкова чист, наивен... наивен чак до глупост. Граден с години и много чувства. Чувства породени в най-дълбоката част на сърцето, толкова чисти и безкористни. Светът на съвършенството. В него властва идеалната любов. Всичко е толкова нереално красиво. Или поне беше... е, то винаги ще си остане, но като че ли никога няма да се превърне в реалност. Боли... болката прониква през всяка фибра и стига точно до там от където се пораждат чувствата – до дъното на сърцето. Непоносимо е, жестоко е... болката съсипва... И изведнъж... – СТУД! Студ нахлува в душата, светът на реалността е толкова пуст, студен и... противен. Болката обезверява. Убива желанието за живот, озлобява... Всичко вече няма смисъл... Светът и животът са лишени от всякакъв смисъл. Няма мотив за живот. В този така променен из основи свят няма живот. Нищо не може да направи впечатление, че съществува. Всъщност... нищо вече няма значение. Душата е самотна, наранена, озлобена, и най-лошото – отнета й е възможността да обича. А това вече е жестоко – надали ще може отново да обича...
Враждебност, Омраза, Безразличие, Апатия – това е което чувства самотната душа, ако въобще е способна да чувства нещо. Но със сигурност тя – душата – знае едно – тя никога няма да бъде същата и никога няма да живее в същия свят...

21.09.2006г.

2008-05-15T00:05:00.000+03:00

Разстоянието от мен до теб
е толкова дълго...
Дори и хиляди километри да извървя,
все не ще ми достига
една единствена крачка –
крачката,
която трябва да направиш
ТИ!!!

Недялко Йорданов

Обикновените и Истинските Приятели

2008-05-05T18:55:00.001+03:00

Обикновенните приятели никога не ме виждат да плача.
Истинските приятели имат рамо, подгизнало от сълзите ми.
Обикновенните приятели не знаят малкото име на най-близкия ми човек.
Истинските приятели имат номера на мобифона му в тефтерчетата си.
Обикновенните приятели носят бутилка вино на купоните, които правя.
Истинските приятели идват по-рано за да ми помогнат в подготовката,
и остават до късно, за да ми помогнат в почистването.
Обикновенните приятели се сърдят, когато им звъня, след като
са си легнали.
Истинските приятели питат, защо ми е отнело толкова време да им
позвъня .
Обикновенните приятели се стремят да говорят за моите проблеми.
Истинските приятели се стремят да ми помогнат да се справя с
проблемите си.
Обикновенните приятели гадаят за моите любовни истории.
Истинските приятели знаят толкова много подробности, че ако
не бяха истински, можеха да ме шантажират с това.
Обикновенните приятели, когато ме посещават се държат като гости.
Истинските приятели отварят хладилника и се обслужват сами.
Обикновенните приятели мислят, че с приятелството ни е свършено,
когато имаме разногласия.
Истинските приятели знаят, че няма истинско приятелство, ако не
сме имали разногласия.
Обикновенните приятели очакват винаги да съм до тях, когато
имат нужда от мен.
Истинските приятели очакват винаги да са до мен, когато имам
нужда от тях.

Да простиш

2008-05-05T18:53:00.002+03:00

Да простиш не означава да забравиш.
Да простиш означава да запомниш, че никой не е съвършен.
Че всеки от нас прави грешки дори когато се опитваме да сме чесни.
Че всеки от нас казва неща, за които после съжалява.
Да простиш означава да запомниш, че ние сме много повече от нашите грешки.
Да простиш означава, че в сърцата ни има място да започнем от начало.

Твърде често

2008-05-05T18:50:00.002+03:00

Твърде често не осъзнаваме какво имаме докато не го изгубим.
Твърде често признаваме грешките си, когато вече е прекалено късно.
Понякога изглежда, че нараняваме хората,
които са най-близко до сърцето ни.
И позволяваме на глупави неща да провалят живота ни.
Твърде често позволяваме на маловажни неща да завладеят мислите ни.
И обикновено след това твърде късно
осъзнаваме какво ни е заслепило.
Затова винаги се старай да казваш на хората
колко много означават за теб.
Използвай всяка възможност да им го покажеш
докато не е свършило времето ти и не е станало твърде късно.
Старай се винаги да оценяваш всичко, което имаш.
И бъди благодарен за малките неща в живота, които означават много.
Да остарееш е привилегия, която много хора нямат.
Затова живей така, че да не съжаляваш за нищо!

Прости ми

2008-05-05T18:47:00.003+03:00

Прости ми за всички неща, които съм казал
и тези, които не съм...
Прости ми, че понякога съм бил груб с теб.
Прости ми за всички неща, които съм направил
и за тези, които не съм...
Прости ми ако някога съм те пренебрегвал.
Прости ми ако понякога съм те натъжавал.
Прости ми ако понякога съм мислел,
че съм по-добър от теб.
Обичам те...
Никога не забравяй това, моля те!
Ти си толкова важна за мен!
В добри и лоши времена, винаги...
Винаги ще бъда тук за теб... до теб!
Прости ми за всичко лошо, което съм направил.
Пиша ти това, защото какво ще стане,
ако утрешния ден никога не дойде?
Ако нямаш възможността да кажеш “Сбогом”.
И да прегърнеш най-скъпите си хора...
Ако никога не успееш да кажеш “Извинявай” и “Обичам те”...
Не оставяй след себе си нищо,
за което да съжаляваш!

Пристанището

2008-05-04T23:40:00.004+03:00

Много, много отдавна Морето се влюбило в Земята.
Вълнувало се под напора на силните си чуства. Отронвало тежки въздишки...
Ту преливало от нежност и умиление, ту бушувало от мъка.
Помрачнявало от скръб.
Проплаквало от болка.
От него се изпарявали тежки облаци пълни със сълзи.
После те се спускали над Земята и ласкаво я галели със ситната мрежа на дъжда...
Земята също обичала Морето.
Тръпнела при всяка мисъл за него.
Бузите й руменеели.
Устните и се пропуквали от напрежение.
Когато не смогавала да укроти чуствата си, избухвали вулкани.
Най-сетне Морето се осмелило да й разкрие сърцето си.
Тя му прошепнала:
-Ще ти пристана!
Мястото, където Земята и Морето се прегърнали и целунали, било наречено Пристанище.
Така се казва и до ден днешен.

Из "Приказките на Заспивко" от Кирил Назъров

Сънувай сън без мен

2008-05-03T13:49:00.002+03:00

Искаш да Ти обясня за своя страх?
Добре, ела и се сгуши във мен
рано е още но зимно е тъмно от часове
залепи ухо до сърцето ми
заспи и си пожелай тази нощ
да сънуваш сън
без мен.

земя
луковица от лале
лампа с насочена светлина
куче
котка
разплакано
усмихнато
дете
без мен

легло
сняг
ръка
сухи
влажни
устни
небе
без облаци и
с облаци около
залезно слънце
без мен

бетонно стълбище
червена
кола
трева
под снега
керемида
счупена
сврака
на черешата
цъфнала
окапала
без мен

луна
море
ръка
целувка
суха
влажна
страстна или
за довиждане
милувка
под извивката на гърдата
без мен

синя стая
магнитчета
на хладилника
пелин долят
във чаша
от ром
думи
до среднощ
без мен

гореща потна
сутрин
цигара със кафе
и бързане
за никъде
изпълнено с мечта
за връщане
и дълги мигове
на живот
извън тялото
и в него
без мен...

Будна ли си?
Малко Те наболява врата?
Спа цяла нощ с ухо до сърцето ми
и ръката Ти беше във моята.
Трепериш ли?
Нали поиска да Ти обясня
за своя страх.
Е, това е –
една нощ само
сънувах сън без Тебе
и разбрах
бях срещнал най-големия си страх.

Автор: marcusjunius